От къде обаче черпя увереност, за да кажа това? Като част от организацията на Дни на креативността в София, имах възможност да присъствам на почти всички лекции на Анди Грийн – човек, който се занимава с изследване на креативността вече няколко години. Анди говори за креативността като качество, което всеки от нас притежава и за различни техники за развитие на личната ни креативност.

Не знам защо аз си харесах онова “прозрение”, което е свързано по-скоро с бариерите пред креативността.

Да, песимизмът не пречи на креативността. Анди Грийн даде много интересно сравнение в полза на това.

Ако погледнем на креативния процес като на състезание от Формула 1, то песимизмът е еквивалент на влизането на колите в бокса. Никой състезател не може да спечели надбягването ако прекара твърде дълго време там. Въпреки това, в тези няколко кратки миути колата се подготвя, за да продължи състезанието. Не можеш да игнорираш обективните трудности и пречки, с които те сблъсква реалността. И все пак не трябва да ги превръщаш в непреодолимо препятствие.

Хубава метафора. А и някак реабилитира песимизма като нужната доза здрав разум във всяко наше начинание.

Днес покрай един професионален случай, свързан с пускането на SMPR до група български блогъри, си дадох сметка за две тенденции.

Първата е осъзнаването на българските блогъри като гилдия със специфичен статут и макар и да звучи преувеличено – известна степен на власт. Да, блогърите имат влияние. Какво и до колко предстои да видим, но все пак го имат. От тук обаче започват въпросите. А основният е – как тези хора са готови да упражняват своето влияние. Днес се натъкнах вече на реплики от сорта на “ако искате реклама, кажете какво давате”. Странно, но като човек с журналистическо минало вече съм чувала този въпрос. Помните ли репликата: Нахранете журналистите. Аз я помня и винаги за мен е имала обиден привкус. Но тя беше по адрес на хората, които се титуловат гордо с името “четвъртата власт”. Влиянието има морални измерения. Е, питам тогава, ако петата власт са блогърите, това ли ще бъде цената за тяхното “благоразположение”?

И втората тенденция е свързана с дилемата “съдържание” срещу “лични контакти”. Това беше вторият повод да усетя известно притеснение. Някои от блогърите са убедени, че най-добрата комуникация между ПР специалисти и блогъри е положена именно върху основата на добрите лични взаимоотношения. Тези хора говорят също за дълг пред своите читатели. Не искам отново да използвам аналогията с медиите, но повярвайте, именно системата на “личните контакти” между ПРи и журналисти е била източник на много нечистоплътни материали из медиите.

Аз защитавам разбирането, че не личните контакти, а съдържанието трябва да стоят в основата на добрия пост. Разбира се, блогърите сами решават с какво да пълнят страниците на своите сайтове. Но ако имат поне малко претенции за отговорност пред тези, които ги четат вярвам, ще признаят, че съдържанието, а не приятелските връзки с ПР хората са водещи. Не ми се иска да ставам прекалено негативна, но съдържанието е това, което липсва на много български блогъри и медии. Защото под съдържание аз разбирам оригинален, авторски текст, а не преводна публикация от три-четири чужди източника.

Ами това е. Малко емоционално, но искрено и лично. Ако все пак някой стигне до този пост, ще се радвам да чуя и друго мнение.

Покрай едно събитие, което организирах тази седмица, имах възможност да се срещна с режисьора Димитър Митовски (“Мисия Лондон“). Една негова реплика провокира този пост. Не ми се искаше да я забравя. Тази реплика е едно от онези на пръв поглед практични, простички и очевдини неща, в които обаче се крие заряд. Заряд, от който може да тръгне лична промяна. Няма да мога да го кажа с думите на режисьора, но смисълът беше горе-долу следния:

Не трябва да подценяваме това, което не харесваме. Дори в най-слабия филм има нещо, което си струва да вземеш. Трябва да се научим да крадем. Аз крада от всякъде.

Веднага се сетих за Пикасо и огромните билбордове из София с неговия цитат: “Добрият творец копира. Гениалният – краде.”

Това, което обаче ме провокира, не беше идеята за кражбата, а за великодушието. Великодушието към всичко онова, което намираме за не дотам красиво, не дотам достойно, не дотам добро. Обикновено го усмиваме и игнорираме. Даже повеждаме война, за да защитим вярата в своето превъзходство.

А всъщност точно там, в този “лош филм” в най-опростен вид можем да открием неща, които поради хиляди условности не виждаме в своя “добър филм”. Ако имаме очи да ги видим.

Да живееш е като да искаш да танцуваш в течаща река. Даваш си сметка, че трябва да плуваш, да не спираш, защото течението е силно и те отнася. Трябва да плуваш, а ти се иска да танцуваш, да се движиш така, както някакъв вътрешен импулс ти подсказва.

А ето и етичните измерения на това усещане:

Място за оптимизъм: Да, дори най-бързите реки имат вир.
Място за песимизъм: Не, дори и да се оставиш на течението реката може да те отведе на място, което си струва да видиш.
Право на избор: Да, можеш да измислиш нов стил на плуване.
Вяра: Че можеш да преодолееш течението.
Надежда: Че ще танцуваш един ден за себе си.

Simple as that.

Връзката е в станалото модерно напоследък “продуктово позициониране” (вж. Биг Брадър Фемили). Който е гледал вече филма, няма как да е пропуснал един детайл – първо, че цигарите на екрана са само King’s и Mеrilyn, и второ – ракията е Пещерска. А зад трите продукта стои една фирма – Винпром Пещера. И сега… къде е връзката на “Мисия Лондон” с цитирания чалга клип? Връзката е в начина, по който фирмата-производител на цигарите е избрала да заобиколи стриктните изисквания спрямо рекламирането на тютюневи изделия и е влязла в масово гледаем продукт. По принцип, това е практика и в Hollywood. Спомнете си например “Матрицата” и филмите за Джеймс Бонд, където Nokia, Sony Ericsson, Samsung, Ford, Omega и други не пропускат да участват.

Ще припомня също, че визуалното участие на цигарите в музикалния чалга клип беше част от кампанията за налагането на двете цигарени марки след пускането им на пазара. Тази рекламна стратегия включваше и спорна медийна кампания, която използваше лица от местния “светски елит” – поп-фолк изпълнители, режисьори (Андрей Слабаков) и други за популяризиране на двете марки. “Посланиците” на марката се появяваха в различни медии – национални и регионални, като в свои интервюта изказваха личните си предпочитания и емоционалното си отношение към продукта.

Тук идва, обаче, второто ниво на прилика, а то е, че и тогава и сега маркетинг отделът на цигарената фабрика отрича да има нещо общо с това “продуктово позициониране” (вж. в-к Капитал).

Според продуцента и режисьор на продукцията Димитър Митовски обаче във филма няма “продуктово позициониране” (от английското “product placement”). Тоест не са продавани “кадри” на компаниите, решили да подкрепят филма като спонсори. “Съдържанието на филма изискваше да имаме най-популярните български марки в duty free shop-а в посолството. За целта проучихме пазара”. Така Митовски обяснява подбора на брандовете, които присъстват във филма. От компаниите пък не дават данни с колко пари са подкрепили “Мисия Лондон”. Този маркетингов инструмент със сигурност ще влезе в следващия проект на Митовски, добавя продуцентът. (в-к “Капитал”)

Явно новата успешна стратегия за реклама е да се инвестира в продуктово позициониране, а в последствие се отрича всякаква връзка с това. Nice, a!

В годините на доброто старо книжно време щяхме да имаме максимум 20-30 автора и 15-20 периодични издания, сред които да отсеем онези, които максимално се доближават до темата ни. Може би щяхме да прехвърлим повечето от тях. Днес е просто невъзможно да прегледаме всичко, дори не си го и помисляме. Казват, че бъдещето е на т.нар. vortals, които облекчават потребителите на информация в потока от данни, факти, твърдения. Идва от vertical portals и илюстрира подхода на структуриране на информация.

В работата си на журналист, а по-късно и на ПР, осъзнах, че има два начина да дезинформираш – единият, като не предоставяш пълна информация (което понякога значи да не даваш никаква), а другият като предоставиш свръх информация – която потребителят няма време и не желае да прочете, анализира, обобщи. Ефектът обаче е идентичен – потребителят на информация в крайна сметка разчита на свои интерпретации, които понякога са си направо свободни съчинения.

Нека се замислим сега – колко са безусловните източници, на които се доверяваме? За себе си трудно бих посочила повече от пръстите на едната си ръка. Със сигурност, тук не включвам нито една (професионална) българска медия. Харесвам форумите, защото дават възможност за обективност – заради многото и различни, дори противоречиви мнения, но на тях обикновено им липсва експертно говорене. Блоговете – те пък са в някаква степен обречени на субективизъм (макар, че влиятелните блогове провокират реални дискусии и следователно – много повече гледни точки). Вярвам обаче на добрите професионалисти.

И понеже попитах Google за тази тема, ще използвам един от резултатите, който „разгадава” основните причини, поради които хората избират да се доверят или не на източника си:

Авторитетът на автора/източника и формалното му право да се изказва по дадена тема – има ли професионална подготовка и опит в областта, за която говори; цитира ли се от други аналогични източници или автори; има ли връзка с официални институции/организации в областта, за която пише и т.н.
Обективността на автора – тук най-силен принос имат уменията да убеждаваш
Стилът на писане
Актуалното съдържание

Ами, успех в печеленето на доверие! Важно е, защото без него „умните” ни брътвежи звучат като монолози на луд гений.

Не съм виждала обаче пътна дупка (като символ на реалните градски проблеми), ремонтирана със средства на някоя фирма. Същевременно, инфраструктурните проблеми в цялата страна (така най-общо искам да обознача проблема с пътищата, лиспата на тротоари, на пешеходни и вело- алеи, т.н.) са обект на внимание от страна на цялото общество. Какво по-логично от това просто да „яхнеш вълната” и да отговориш на една обществена потребност, което ще бъде забелязано, оценено и адмирирано.

За контра-сравнение, ще дам пример със стотиците външни реклами, които не вярвам да имат зашеметяващ ефект върху фирмения имидж, но за сметка на това фирмите с охота харчат хиляди левове. Логиката на днешното мислене обаче предполага преди да вземеш, да дадеш.

И понеже не виждам смисъл в самоцелната критика, идеята ми зад този пост беше да дам по-скоро пример за инициатива, която се доближава в известна степен до това, за което говоря. Фирмата, за която става въпрос, е ПОК – ДОВЕРИЕ. Очевидно на някой в компанията му е хрумнала добрата идея да се облагороди района около централата на компанията като се създадат прилични тротоари за пешеходци. По-хитрото обаче е било решението за това как фирмата да покаже своя принос към тази инициатива. А отговорът е прост. В центъра на тротоарните плочки е поставено в релефен вид фирменото лого – четерилистна детелина. Стилно и ненатрапчиво. Същевременно – не прилича на нищо познато. И затова прави впечатление.

Не смятам, че бизнесът е длъжник на обществото или държавата, но разпознавам в подобни инициативи възможност обществото да оцени значението на успешния бизнес за региона.

Първо, защото това си е чист политически конфликт (без реално обществено значение). Колкото и да ни се навира в очите драмата от съществуващата „война между институциите”. Та тя не е от вчера…

Второ, този конфликт има много морални измерения, а аз не бих давала публични оценки за чуждия морал.

Днес обаче внимателно изчетох прословутата стенограма (добре, че са петъците) от срещата Дянков-Първанов. И това стана повод за този пост. А в него иде реч за изкуството да доминираш публичното говорене.

Какво ни показа развитието на конфликта от последната седмица? Показа липса на опитност в политическото говорене на Дянков и значително превъзходство на Първанов в това отношение. Вероятно всеки изкушен от политиката в България е забелязал, че когато става въпрос за словесна война в публичното пространство (да разбираме медийното), е много важна бързината на реакция и умението пръв да дефинираш моралните измерения на конфликта. Тази страна, която успее да зададе измеренията на конфликта, да „раздаде” ролите на добрия и лошия герой, да вмени моралната вина, да заяви ясно и отчетливо своята „справедлива” позиция, е наполовина победител. Както виждате, до тук господин президентът се справи отлично. Стенограмата от срещата беше онзи режисиран сценарий, в който Първанов пое публично ролята на справедливия, открит, търсещ иситната герой. Е, Дянков не се справи със своята част от играта.

Разбира се, пълната победа в тази битка зависи от умението на ответната страна в конфликта да отговори адекватно и достатъчно бързо. Ако тя се провали – както се случи с финансовия министър, победата (дори и да е Пирова) има само едно лице.
А популизмът е най-важното оръжие в тази словесна война. И Първанов го използва успешно (вж. края на срещата Първанов-Дянков).

И понеже не искам да се разпростирам, само за финал ще припомня един не чак толкова отдавнашен гаф на самия президент. Може би късата ни памет за публичните изяви на президента пропуска онова изказване, в което Георги Първанов (много по-категорично от Дянков) обиди цялата професионална ПР общност, като заяви че това са хората, които перат партийни пари. За съжаление, още не сме чули извинението на президента към хилядите специалисти, работещи в сферата на комуникациите. Е, никой не е съвършен… важно е да владееш умението да „дефинираш конфликта”.

А иначе поводът за този кратък размисъл е новината, че белгийците са пуснали 3D вестник. Voila!

Знам, че това предизвиква усмивка, отключва националната самоирония и други такива. Аз, обаче, съвсем сериозно смятам, че чушкопекът не е просто проява на българското чувство за хумор. Сериозно, моето мнение е, че чушкопекът е едно от безспорните достижения на българския маркетинг. Оставям на страна факта, че е уникален, т.е. няма начин да се е появил у нас в резултат на технологичен шпионаж.
Освен това е разработен в една тотално не-пазарно ориентирана среда.

За да защитя сериозността си, ще кажа само, че миналата есен реших да се сдобия и аз с чушкопек като всяко „младо домакинство”. София вече беше замирисала на печени чушки и моето сантиментално сърце просто не устоя на изкушението. И знаете ли – оказа се, че за първи път от много години късметът ми проработи – беше останал само един чушкопек. И точно него отнесох аз в нас. Тоест, поуката от тази история е, че дори и днес – повече от 20 години след началото на прехода (кога ли ще обявим смъртта на това клише?!), този уред продължава да се търси активно. Скоро след това моя позната го поиска назаем, завъртя се една сладка приказка за ароматни печени чушки, уютни вечери. Ефектът „от уста на уста” работеше безотказно. Няма да ви разказвам за задоволството от първата изпечена партида чушки (или както и да се казва).

И сега ще дам най-силния си аргумент. Чушкопекът се появява в отговор на реално пазарно търсене. Масовото заселване на модерните соц-градове лишава българина от възможността да приготвя част от любимите си традиционни ястия. Ще спомена някои от тях – лютеничка, миш-маш, салата от печени чушки с оцет и чесън, т.н. Помните ли колко нощна енергия се навърташе наесен, какви странни приспособления се появяваха в баните, за да се приготви любимата зимнина, какви топли междусъседски отношения процъфтяваха? Е, с печените чушки нещата бяха много по-културни и лесни, именно заради този иновативен продукт – чушкопекът, който улови нуждите и успешно отговори на търсенето на пазара.

Замислете се, чушкопекът е културният аналог на хамбургера, отзвук на уникалния американски стил на живот, забързано ежедневие, динамичен делник.

Лично аз имам идеи за подобряване на някои функционалности на това българско изобретение, но искрено вярвам в това, че то е достойно проявление на маркетинговия ни гений. Така че заради професионална обремененост, аз го определям като събитието на 20 век. Или поне маркетинговото събитие на 20 век.

Кичът в изкуството

Кич е термин от немски или идиш произход, означаващ “боклук”, използван, за да означи изкуство, считано за упадъчен вариант на даден стил. В по-широк смисъл думата се употребява по адрес на всяко претенциозно произведение на изкуството, което представлява проява на лош вкус или е масово фабрикуван банален и груб комерсиален продукт, подражаващ на елитарния оригинален стил. В този смисъл кич може да се нарече и всяко поведение, израз и пр., което претендира да има нещо общо с изкуството или дори високата сфера на културния живот, но всъщност е само поза и просто имитира формата и функцията на автентичното, без да има неговото съдържание и качество. Wikipedia

Да четеш една стойностна книга на „стари години” е като да караш късна шарка – симптомите и страничните ефекти са много по-силни. Така си обяснявам защо след „Непосилната лекота на битието” все още се връщам към моменти от тази книга. А конкретният повод този път е кичът.

За Кундера кичът е естетическият провал на комунизма, а неговата поразяваща сила се дължи на добре вкоренените в човешкото съзнание архетипи – усмихнатите детски лица, първата любов, носталгията по далечната родина, т.н. Кичът възпроизвежда тези чувства и чрез тях се домогва до масовото съзнание.

Там – в комунизма, ли остана кичът, обаче? Не мисля. Загледайте се днес в музиката, модата, безумните ТВ сериали, предавания, кино… Разбира се! Политиката. Всяка политическа кампания е изтъкана от фалшиви символи на човешка емоция. Да не забравяме и рекламата, където кичът просто избуява. Кичът е опит да подмени истинската стойност на човешката емоция с цена. Казано иначе – кичът е претенция (разбира се, не всяка претенция е кич). По-лошото обаче е, че кичът не е просто повърхностна амбиция, а покана да участваш в неговата безвкусна игра. А това, което можем да противопоставим на кича не е софистицираното светоусещане, а искреността. Дълбокото човешко чувство, извиращо от по-висшите нива на нашето съзнание. Кичът се ражда на друго място – там където интелектуалното и моралното напрежение са най-слаби.

Но истинският герой на този пост е „човекът-кич”. Не можем да мислим, че кичът се репродуцира сам. Зад неговото съществуване стои нечий велик гений. Именно това е човекът-кич – този, който с лекота подменя реалната стойност на духа с евтини символи, които имат своята цена. В света на човека-кич съкровенното изчезва и на негово място с охота се появява неговата безвкусна, цветна, романтична метафора. Като образа на Мерилин Монро в снимките на Анди Уорхол (btw могат да се видят вече и в София). Човекът-кич е достатъчно умен или интуитивен, за да разпознае истинската стойност, но и достатъчно безскрупулен да я подмени с ниско качество дупликат и да я предъвква до момента, в който се насити на вкуса й. Човекът-кич е продуктивен и ненаситен и за това толкова силен в днешния свят.

Всъщност, малкото островче, спасено от кича все още остава онова изкуство, успяло да запази своята искреност и простота. Изкуството, преминало през моралния тест на нечия съвест.

Много скоро след това имах повод сама да си отговоря на този въпрос. Историята е кратка, ясна и недвусмислена. Не сте ли се питали как така в София през последната трудна година много ресторантчета не оцеляха, но затова пък можете ли да се сетите за фалирал китайски ресторант? В моя квартал са три, но и трите не дават признаци на фалит.

Сигурно сте чували и популярния израз, че за успеха на един хотел има три важни неща: Разположение, Разположение и, разбира се, Разположение.

А сега, кое е общото между всички тези нахвърляни мисли? Общото е в методиката (ако може да се нарече така изобщо), която китайците използват, за да изберат мястото на своите ресторанти. Поставят един китаец на улицата, която е избраното място за заведение и в продължение на две седмици той внимателно бори минаващите от там хора. Ако всеки ден от там са минали повече от 2500 души, значи локацията е добра. Маркетинг Made in China – евтино, просто, но пък върши работа.

Малко са хората, които познавам и за които мога да кажа, че имат таланта да пропиляват елегантно времето си. Ето обаче едно предложение за онези, които не смятат това за грях.

Мястото:пространството, заключено между Докторската градинка, ул. Оборище и Шипка.

Времето: хе-хе, зависи колко точно имате да пропилеете.

Маршрутът: В зависимост от настроението… И все пак, можете да започнете с бавна разходка из алеите на Докторската. Любимо място на деца и кучета. За нас обаче е възможност да поизбистрим ума си от изминалата седмица. Трудно ни се отдава в друг ден да се пошляем безцелно някъде, да помислим или дори да спрем да мислим за известно време. Да се порадваме на чуждите домашни любимци, които безцеремонно вдигат крак до някоя пейка или да прочетем изпълнените с любов обяви за малки котета, които някой някъде щедро раздава.

От градинката маршрутът продължава по „Оборище”. Печално известна в едно отминало време с друго име – „Тодорище”. Улицата, която се обитаваше от бившата номенклатура, днес приютява чужди мисии и посолства. За колорит, от известно време тук се помещават Британският съвет и голям магазин на ОЧЗ (Организацията на чудовищата и злодеите) с видимо разнообразие на рок аксесоари. Това е повод да се сетим за годините преди ’89, за рок бандите на 90-те и за копнежа да се докоснем до забранената западна култура. И така, бавно се приближаваме до Музейната галерия за модерно изкуство (Оборище 10) в София. Няма и месец откакто отвори врати. И въпреки многото коментари, съвсем по нашенски – за пране на пари, за липса на опит, и др., свързани с хората, които стоят зад галерията, няма как да не се зарадваме искрено, че малко късче от западната култура вече ще има своята спирка в България. За жалост, неделя не е денят, в който можете да посетите галерията. Жалко наистина… защото няколко двойки като нас се върнаха от вратата с разочаровани лица. Което пък, поставя въпроса – кой ще се засили към галерията в понеделник, началото на работната седмица, между 10 – 19 часа към галерията? За сметка на това, колко повече хора биха отделили час-два да разгледат музея в някой от почивните дни. Както и да е, както вече казах – това е предложение за събота, късен следобед.

След като сте прекарали няколко приятни часа (за сега е само хипотеза, другата събота ще се уверя лично) с еротичното изкуство на Пикасо, можете да се възнаградите с не толкова духовна храна в едно близко местенце, наречено Park Bar (Шипка 26). От изчистения музеен интериор попадате в уютна, непретенциозна, но изработена със стил атмосфера, която дори с много обикаляне няма да почувствате в друго столично заведение. От тук насетне, късно кафе или ранна вечеря е само въпрос на лично предпочитание. Аз винаги залагам на кафето. И на екзистенциализма.

Разбира се, подобен скептицизъм или умерен оптимизъм не трябва да се асоциира по никаъв начин с нескопосаните опити за следене или наблюдение в интернет. Става въпрос за трезва оценка – къде сме, какво правим, какво се случва около нас и освен безспорните предимства на интернет, крие ли и потенциални рискове тази нова среда.

Повод за този пост е едно интервю с Иван Кръстев в в-к “24 часа”. Политологът поставя въпроси, които струва ми се, не са се появявали в българското публично пространство досега. Линк към интервюто тук.

Сякаш някой е обърнал коледното преспапие и снежинките се сипят върху миниатюрния свят, затворен в стъкленото кълбо. Като снежна вихрушка, която увлича мисълта ти назад към детските години. Навява уют, спокойствие и усещане, че си извън времето.

Затова, може би, Джордж Оруел използва точно преспапието като един от символите на онзи забранен и различен от тоталитарния свят, който описва в “1984″.