Казано накратко – заради лицемерието на световните марки за облекла на българския пазар. Последно това наблюдавах и с бранда H&M (знаете, че през март отвори врати първият му магазин в София). Не съм шопинг маняк, не лекувам депресия с шопинг терапии, дори не харесвам побългарения смисъл на думата шопинг. Въпреки това, като всеки човек, още повече жена, се вълнувам по малко от стил и мода. До скоро мнението ми за марката H&M се формираше на база покупките и пътуванията ми в няколко европейски страни (включително Гърция). Така че с известно задоволство приех факта, че тази марка ще присъства и на родния ни пазар. Да, наясно съм, че това е верига от класа на Zara, Mango, Bershka, M&S и прочие магазини за масов шик, но точно това е мястото, от което пазарува европейската средна класа. Ниски (или поне приемливо високи) цени, бързопреходна сезонна мода за всички възрасти и различни вкусове. Това ни обещаваха почти еднотипните медийни съобщения, които анонсираха появата на магазина през март в един от столичните молове.

Какво видях онзи ден в първия магазин на H&M у нас, няма да коментирам. Ще покажа нагледно. Това, което висеше по дамските закачалки, не бих нарекла дори масов шик (не ми достигна търпение да погледна мъжките и детските облекла). Това, което видях, приличаше повече на евтина тайландска мода. По-правилно е да кажа – камбоджанска, както се вижда на един от етикетите.

Мисля, че обидата ми на клиент е разбираема. След като съм виждала щандовете на същите магазини (тук включвам и другите споменати марки) в други европейски страни, не мога да не открия 10-те разлики с просто око. И думите на Ралф Вайн, регионален мениджър на H&M за България и Гърция, че българите демонстрирали добър стил звучат повече като високомерна подигравка.

Моето усещане е, че до нашите пазари (имам предвид Източна Европа) достигат онези стоки, които са останали и след последната сезонна разпродажба. Преди тази пазарна стратегия използваха амбулантни търговци, които пазаруваха в Европа дрехи по време на големите сезонни намаления (50-70%) и ги продаваха тук със 100 % надценка. Нима сега тяхното място ще заемат самите вериги?!

Какво може да направи един обикновен, разочарован клиент?! Нищо друго, освен да обяви тих протест и да спре да пазарува. Това е и моето решение. Отдавна вече дори не влизам в магазините на Mango, Mark& Spencer, Esprit и други от вида.

През този период детскяит мозък извършва изключително динамични процеси. Той търси достатъчно стимули, за да дешифрира сложните звукосъчетания в значещи нещо звукови символи. Някъде към първата годинка детето вече е усвоило фонемите, интонацията, звукосъчетанията, характерни за неговия матерен език. И ето го чудото на речта

В таблицата тук е показано значението на първите 6-8 месеца за развитието на комуникационните умения на детето.

Възраст в месеци	Неврологично съзряване	Езиково развитие на детето
0-2	Много активно изграждане на невронни връзки в резултат на редовно стимулиране	Плач Издава гласни и гърлени звуци, наподобяващи гукане
3-5	Развитието на специализираните дялове в мозъка допринася за по-добро зрение и координация око-ръка	Започва да издава различни звуци и да експериментира с тях По-активно е, когато чува други да говорят Започва да произнася някои съгласни (б, п, т, м)
6-8	Невронните връзки са формирали „модел“ на родния език Започва да отличава сричките в думите и да отделя думите в речта	Учи се да произнася нови звуци като променя формата на устата си Поява на звукосъчетания, приличащи на думи (лепетна реч – па-па, ба-ба) Детето имитира различни интонации
9-12	Вече разпознава причина и следствие Развива се умението за запомняне на думи	Реагира на името си Започва да използва знаци и жестове Започва да научава значението на думите, когато ги чува в различен контекст Може да започне да използва лесни думички Използва една дума, за да изрази цяла идея (напр. „вода“ = подай ми чашката с вода)
13-18	Развиват се предните дялове в мозъка на детето Започва да мисли логически и да може да планира действията си	Активно използва знаци и жестове Изпълнява прости команди Може да посочва части на тялото си Обича да му се чете и говори, умее да показва героите, предметите По-богат речник от думи
19-24	Кората на главния мозък консумира два пъти повече енергия от тази на възрастен Мрежата от синапси е два пъти по-гъста от тази на възрастен „Оцеляват“ само активно използваните връзки в мозъка	Езиков бум: детето учи 7-12 думи на ден Започва да използва изречения Обича песнички, истории и книжки

Таблицата е превод от книгата “Bright From the Start :The Simple, Science-Backed Way to Nurture Your Child’s Developing Mind from Birth to Age 3″

Как да използваме тази информация ако сме решили да отглеждаме умно (без претенции за гениално!) дете?

Има няколко безценни и същевременно много простички неща, които можем да правим за езиковото и комуникационно развитие на детето на тази толкова ранна възраст (0-18 м):

• Децата обичат песнички и кратки римувани стихчета. Те ги забавляват, но и ги учат как различни думи имат сходно звучене. Същевременно, това е лесен и приятен начин детето да запомни нови думи.
• Назоваването и описанието на предмети, заобикалящи детето също е добра възможност за обогатявване на детския опит с нови думи, звукосъчетания, изречения.
• Четенето на книжки също е безценно занимание. Не само, че не пречи, а дори помага четенето на една и съща приказка всеки ден. Мозъкът на децата търси модели, търси познати и предвидими неща, затова детето не само, че няма да скучае, но ще се забавлява от това, че отгатва случващото се
• Четенето трябва да е съпроводено с гримаси, емоционални възклицания, звукови ефекти от музикални инструменти и всичко, което може да направи разказа по-интересен и жив. Смяната на интоанцията (от разказни във въпросителни изречения също помага, а и ангажира детето.)

Всичко това е приложимо не само за родния език, но и при въвеждането на втори език при обучението на детето.

Разбира се, че този пост отново е посветен на комуникацията. Но тук ще се опитам да се върна към нейните корени – там от където тръгва всичко, нашите първи часове в този свят.

Опитвала съм се да се поставя на мястото на моето няколко месечно бебче и да си представя заобикалящия го свят през неговите очи. Представете си, например, че както спите приятно завити в топлата си постеля, някой ви издърпва за главата и от топлото, уютно легло се озовавате в една заслепяващо светла, студена стая, чисто гол, а около вас се суетят някакви странни създания, които не ви разбират и които не разбирате. Изпитвате неприятен дискомфорт, напрежение в дробовете си… Но най-лошото е, че никой не обръща внимание на странните ви звуци, които приличат на крясъци и плашат дори самите вас. Е, какво? Съгласете се, че в този момент умението ви да общувате е пряко свързано и с умението да оцелявате?

Слава богу, там някъде се появява едно от тези странни същества, което ви поема, стопля ви, дава ви храна, а двете прозрачни сфери, с които се обръща към вас имат успокояващо излъчване. Постепенно разбирате, че появата му ви носи приятни усещания, спокойствие, ситост, комфорт и дори можете да се отпуснете и да поспите след толкова стрес и объркване, които ви бяха причинени. Доверявате се на този човек, който не разбирате, но на който бихте искали да кажете всичко, което ви вълнува, защото очевидно той е готов на всичко за вас. Не знаете как, но някак той отгатва вашите мисли и потребности. Сега започвате да го наблюдавате и благодарение на своя бистър и свеж ум можете да забележите моделите на неговото поведение, които в определени ситуации се повтарят, звуците, които издава също се повтарят, начините, по които реагира също се повтарят при определени условия.

Бебето е един от най-ентусиазираните комуникатори, които сте срещали. Освен това, мога да кажа, че то е един от най-адаптивните комуникатори, защото с поведението си показва готовност да усвои всичко ново и непознато, което го заобикаля. И наистина мозъкът на детето учи изключително бързо чрез изграждането на модели. Затова, веднъж усвоено едно знание или умение, т.е. веднъж създаден този модел, бебето има нужда от много малко усилие, за да го възпроизведе и използва. Така е и с езиковото обучение на детето. Всъщност, говоренето на един език е чисто и просто условен рефлекс, който се развива и усъвършенства с времето – също както онзи добре познат пример с кучето на Павлов.

Моделът, по който детето учи език, е чрез анализиране на причинно-следствените връзки между звуците, които вие възпроизвеждате и заобикалящата среда, чрез анализ на звуците и фонемите, които възпроизвеждат хората около него. Този процес, никак не е странно, е най-активен през първите 2-3 години от човешкия живот. И това е времето, в което детето “се сдобива” с роден език.

Това е обяснението защо е толкова лесно да предадеш на детето един (а дори и повече от един) език на толкова раннна възраст. Неговият мозък с изключителна бързина (за разлика от по-зрелия мозък) дешифрира тези звукове и пресъздава техния модел в невронни връзки.

Какво приложение има това към чуждоезиковото обучение на много малко дете? Разбира се, че на толкова ранен етап (всъщност до 12-14 месеца) детето не може да каже и дума, но то активно дешифрира заобикалящата го реч – думи и звуци, морфологичната структура на речта, моделите на формулиране на изречения и т.н. Това не значи, обаче, че едно CD или ТВ програма ще накарат детето ви да проговори чужд език, само защото го чува от рано. Комуникацията все пак се случва между живи същества, затова и ролята на човека, когото детето обича и който се грижи за мъничето е от изключително значение. Детето е най-доброто доказателство, че комуникацията е двупосочен процес.

Както осъзнах с течение на времето – след книгите, статиите, блоговете, които прелиствах и четох – важно е да имаш реалистични очаквания от този съвместен път на обучение. Всъщност, аз щях да се уча да бъда не само родител, но и учител, а детето ми – да опознае една различна култура. Ползите от едно такова пътуване надхвърлят чисто езиковите цели. Ще споделя само няколко, например това, че в тези истински зимни дни, в които повечето време прекарваме вкъщи, и двете не скучаем. Тя се забавлява с моите скромни театрални умения, а аз на удоволствието да виждам нейния смях, да научавам нови стихчета и детски песни на испански, да проявявам въображение как по-въздействащо да стигна до нейното малко, развиващо се мозъче. И да споделя нещо, което открих случайно – уморените мозъчета спят по-добре.

Ето и последното ми вдъхновение. Вчера пристигна една от книжките, които поръчах през amazon.es – El mago de Oz (Магьосникът от Оз). Всяка майка на 8-9 месечно дете знае колко бързо то се разсейва, затова реших да допълня разказа си с парцалени кукли за пръсти. Отнема ми 10-15 мин да разкажа приказката в съкратен и опростен вариант, с много въпроси и възклицания. Самият текст на книжката е адаптиран за малки деца, с основни думички. Целта на това занимание е детето да свиква със звученето на думите и да ги чува в различен контекст, а не самото им научаване. Винаги, когато е възможно, е хубаво новите думи да се онагледяват и с реални предмети (например парцалени кукли ). Доказано е, че това допринася за по-бързото усвояване на думата от малкото дете.

Създадох тази нова категория в блога си, защото искам да поема по пътя на двуезичното обучение на своето дете. Не знам дали вие ползвате чужди езици. Ако “да”, представяте ли си живота и ежедневието си без тях? Лично аз бих се чувствала като осакатена (казвам го без колебание и без страх, че ще прозвучи претенциозно). Всъщност, знаете ли, че по-голямата част от света е билингвистична (повечето хора на Земята говорят повече от един език), което значи че е по-естествено да си двуезичен в днешно време отколкото ограничен до познанието на един език.

Това малко лирическо отклонение ми беше нужно не за друго, а защото като родител от сравнително скоро, се замислих какво освен любовта си мога да дам на детето си. Даваме ли си сметка, че живеем в свят, в който пространствата се скъсяват с всяко технологично откритие, усещането за териториална принадлежност отдавна е размито от глобалните медии и изобщо, умението да оцеляваш в една мултиезична среда ще бъде a must. Все по-често хората ще говорят едновременно смесица от няколко езика без това да ги притеснява, защото срещу тях ще стоят други себеподобни би- или дори мултилингвистични умове.

Ето тези нахвърляни размисли ме накараха да потърся повече информация относно обучението на детето от най-ранна възраст на чужд език, и дори повече от един чужд език. Според съвременни изследвания умът на бебето може да усвоява до 7 различни езика. И, да – “никога не е прекалено рано да започнеш да говориш на бебето си на друг език” (казва моя приятелка). И тук искам да разсея един мит – не е нужно да бъдеш абсолютно перфектен в избрания чужд език, но трябва да си напълно убеден, че изучаването му от най-ранна възраст е твоят избор за малкото ти човече.

И на финала на този съвсем въвеждащ пост искам да кажа защо започвам да водя дневник на моите билингвистични занимания с бебето. Езикът, който избрах за начало е език, който аз обичам – испанският. Много ще се радвам ако намеря съмишленици и други хора, които правят това вкъщи. Интересно е, че в други държави подобни общности не просто съществуват, но и са устойчиви и изграждат нов един модел на родителстване. Наричат тези занимания с детето homeschooling и някак придават на цялото това занимание нужната доза респект. Защото има ли нещо друго така ценно като това да дадеш на детето си умението да “се разбира” със света и да се радва на неговото културно разнообразие?

И понеже този блог беше и остава място, в което размишлявам над различни аспекти на комуникацията, мисля че няма да натежи и тази нова тема. Bon voyage!

Постът е подготвен за Apeiron Communication Blog

Повод за този пост е една дискусия, която се проведе в Центъра за култура и дебат „Червената къща”. Темата на дискусията беше: „Свободата на мисълта, съвестта и медиите”.

Бесар Ликмета – млад, разследващ журналист от Албания – беше участникът, който повдигна една от любопитните теми на събитието, но някак тя остана без продължение в последвалата кратка дискусия. А място за такова продължение имаше. Затова ще развием и допълним неговата теза тук – на Apeiron Blog.

Г-н Ликмета, който е редактор за Албания на Balkan Investigative Reporting Network, повдигна един изключително интересен въпрос:

“Журналистика ли е съдържанието на добилия изключителна популярност сайт Wikileaks?”

В интернет и медийното пространство се появиха много мнения, че това е истинската журналистика днес; че подобни сайтове са източниците, които имат потенциала да изместят остарелите журналистически модели на работа; че икономически и политически зависимите медии губят влиянието си върху обществото.

Отговорът на Ликмета обаче, изненадващо, беше: „Не, Wikileaks не е журналистика.”
Wikilekas публикува документи, които до този момент са били тайна за общественото мнение, но не прави нищо повече от това, беше основният му аргумент. Казано с други думи, журналистът е този, който превръща тайните на властта в истории. Той интерпретира тази огромна база информация, търси други гледни точки, в крайна сметка – поставя тази информация в даден социален контекст, който държи сметка за обществения интерес. Редакторите на Wikileaks не правят това. Разбира се, това не омаловажава стойността на техните усилия, но превръща морето от информация, публикувано през последните години, в информационна бомба с невероятен заряд. Същевременно, Wikileaks даде добър пример за това как подобна информация трябва да бъде използвана, защото стотиците хиляди страници секретни данни преминаха през „проверката” на влиятелни издания като американския The New York Times и британския  Guardian.

Като българи не можем да пропуснем един друг въпрос – възможно ли е съществуването на Wikileaks на Балканите?

Формално – да. Всъщност, такова издание вече се появи и негови създатели очевидно са българи. Не стана ясно кой точно стои зад този сайт, но първите му разкрития вече са факт. Дали трябва да ни радва появата на подобна „свободна медия”? Да, това би бил радостен факт, ако и медийната демокрация у нас беше стабилна и функционираща.

В общество, в което жълтата преса, а не сериозните издания, е тази, от която тръгват големите политически и обществени скандали; в което собственици на влиятелни медии са бивши сътрудници на ДС; в което икономическата и политическата власт имат непосредствено влияние върху редакционната политика; в което журналистическите разследвания водят не до обществено признание, а до физическа саморазправа и заплахи; в което няма стабилни институции, които да пазят гражданските права и единственото предложение на полицията е да назначи охрана до всеки разследващ журналист (!)… в такова общество аналогът на Wikileaks е изначално компрометиран.

Ако влезем в ролята на пророци – нищо добро не очаква сайтът BalkanLeaks. Всяка негова публикация ще бъде изначално обгърната в сянката на политическа конспирация. Всяко негово разкритие ще бъде заклеймено с лекота като „изтичане на данни”, които обслужват „нечии” нездрави интереси, а медиите, които решат да се позоват на тази информация, ще бъдат обвинени в участие в „дирижиран сценарий”.
Тази медийна среда доведе българското общество до ситуация на апатия и пасивност. А те не пораждат обществена подкрепа за онези малко журналисти, които все още вярват в това, че ролята на медиите е да защитават обществения интерес.

От къде обаче черпя увереност, за да кажа това? Като част от организацията на Дни на креативността в София, имах възможност да присъствам на почти всички лекции на Анди Грийн – човек, който се занимава с изследване на креативността вече няколко години. Анди говори за креативността като качество, което всеки от нас притежава и за различни техники за развитие на личната ни креативност.

Не знам защо аз си харесах онова “прозрение”, което е свързано по-скоро с бариерите пред креативността.

Да, песимизмът не пречи на креативността. Анди Грийн даде много интересно сравнение в полза на това.

Ако погледнем на креативния процес като на състезание от Формула 1, то песимизмът е еквивалент на влизането на колите в бокса. Никой състезател не може да спечели надбягването ако прекара твърде дълго време там. Въпреки това, в тези няколко кратки миути колата се подготвя, за да продължи състезанието. Не можеш да игнорираш обективните трудности и пречки, с които те сблъсква реалността. И все пак не трябва да ги превръщаш в непреодолимо препятствие.

Хубава метафора. А и някак реабилитира песимизма като нужната доза здрав разум във всяко наше начинание.

Днес покрай един професионален случай, свързан с пускането на SMPR до група български блогъри, си дадох сметка за две тенденции.

Първата е осъзнаването на българските блогъри като гилдия със специфичен статут и макар и да звучи преувеличено – известна степен на власт. Да, блогърите имат влияние. Какво и до колко предстои да видим, но все пак го имат. От тук обаче започват въпросите. А основният е – как тези хора са готови да упражняват своето влияние. Днес се натъкнах вече на реплики от сорта на “ако искате реклама, кажете какво давате”. Странно, но като човек с журналистическо минало вече съм чувала този въпрос. Помните ли репликата: Нахранете журналистите. Аз я помня и винаги за мен е имала обиден привкус. Но тя беше по адрес на хората, които се титуловат гордо с името “четвъртата власт”. Влиянието има морални измерения. Е, питам тогава, ако петата власт са блогърите, това ли ще бъде цената за тяхното “благоразположение”?

И втората тенденция е свързана с дилемата “съдържание” срещу “лични контакти”. Това беше вторият повод да усетя известно притеснение. Някои от блогърите са убедени, че най-добрата комуникация между ПР специалисти и блогъри е положена именно върху основата на добрите лични взаимоотношения. Тези хора говорят също за дълг пред своите читатели. Не искам отново да използвам аналогията с медиите, но повярвайте, именно системата на “личните контакти” между ПРи и журналисти е била източник на много нечистоплътни материали из медиите.

Аз защитавам разбирането, че не личните контакти, а съдържанието трябва да стоят в основата на добрия пост. Разбира се, блогърите сами решават с какво да пълнят страниците на своите сайтове. Но ако имат поне малко претенции за отговорност пред тези, които ги четат вярвам, ще признаят, че съдържанието, а не приятелските връзки с ПР хората са водещи. Не ми се иска да ставам прекалено негативна, но съдържанието е това, което липсва на много български блогъри и медии. Защото под съдържание аз разбирам оригинален, авторски текст, а не преводна публикация от три-четири чужди източника.

Ами това е. Малко емоционално, но искрено и лично. Ако все пак някой стигне до този пост, ще се радвам да чуя и друго мнение.

Покрай едно събитие, което организирах тази седмица, имах възможност да се срещна с режисьора Димитър Митовски (“Мисия Лондон“). Една негова реплика провокира този пост. Не ми се искаше да я забравя. Тази реплика е едно от онези на пръв поглед практични, простички и очевдини неща, в които обаче се крие заряд. Заряд, от който може да тръгне лична промяна. Няма да мога да го кажа с думите на режисьора, но смисълът беше горе-долу следния:

Не трябва да подценяваме това, което не харесваме. Дори в най-слабия филм има нещо, което си струва да вземеш. Трябва да се научим да крадем. Аз крада от всякъде.

Веднага се сетих за Пикасо и огромните билбордове из София с неговия цитат: “Добрият творец копира. Гениалният – краде.”

Това, което обаче ме провокира, не беше идеята за кражбата, а за великодушието. Великодушието към всичко онова, което намираме за не дотам красиво, не дотам достойно, не дотам добро. Обикновено го усмиваме и игнорираме. Даже повеждаме война, за да защитим вярата в своето превъзходство.

А всъщност точно там, в този “лош филм” в най-опростен вид можем да открием неща, които поради хиляди условности не виждаме в своя “добър филм”. Ако имаме очи да ги видим.

Да живееш е като да искаш да танцуваш в течаща река. Даваш си сметка, че трябва да плуваш, да не спираш, защото течението е силно и те отнася. Трябва да плуваш, а ти се иска да танцуваш, да се движиш така, както някакъв вътрешен импулс ти подсказва.

А ето и етичните измерения на това усещане:

Място за оптимизъм: Да, дори най-бързите реки имат вир.
Място за песимизъм: Не, дори и да се оставиш на течението реката може да те отведе на място, което си струва да видиш.
Право на избор: Да, можеш да измислиш нов стил на плуване.
Вяра: Че можеш да преодолееш течението.
Надежда: Че ще танцуваш един ден за себе си.

Simple as that.

Връзката е в станалото модерно напоследък “продуктово позициониране” (вж. Биг Брадър Фемили). Който е гледал вече филма, няма как да е пропуснал един детайл – първо, че цигарите на екрана са само King’s и Mеrilyn, и второ – ракията е Пещерска. А зад трите продукта стои една фирма – Винпром Пещера. И сега… къде е връзката на “Мисия Лондон” с цитирания чалга клип? Връзката е в начина, по който фирмата-производител на цигарите е избрала да заобиколи стриктните изисквания спрямо рекламирането на тютюневи изделия и е влязла в масово гледаем продукт. По принцип, това е практика и в Hollywood. Спомнете си например “Матрицата” и филмите за Джеймс Бонд, където Nokia, Sony Ericsson, Samsung, Ford, Omega и други не пропускат да участват.

Ще припомня също, че визуалното участие на цигарите в музикалния чалга клип беше част от кампанията за налагането на двете цигарени марки след пускането им на пазара. Тази рекламна стратегия включваше и спорна медийна кампания, която използваше лица от местния “светски елит” – поп-фолк изпълнители, режисьори (Андрей Слабаков) и други за популяризиране на двете марки. “Посланиците” на марката се появяваха в различни медии – национални и регионални, като в свои интервюта изказваха личните си предпочитания и емоционалното си отношение към продукта.

Тук идва, обаче, второто ниво на прилика, а то е, че и тогава и сега маркетинг отделът на цигарената фабрика отрича да има нещо общо с това “продуктово позициониране” (вж. в-к Капитал).

Според продуцента и режисьор на продукцията Димитър Митовски обаче във филма няма “продуктово позициониране” (от английското “product placement”). Тоест не са продавани “кадри” на компаниите, решили да подкрепят филма като спонсори. “Съдържанието на филма изискваше да имаме най-популярните български марки в duty free shop-а в посолството. За целта проучихме пазара”. Така Митовски обяснява подбора на брандовете, които присъстват във филма. От компаниите пък не дават данни с колко пари са подкрепили “Мисия Лондон”. Този маркетингов инструмент със сигурност ще влезе в следващия проект на Митовски, добавя продуцентът. (в-к “Капитал”)

Явно новата успешна стратегия за реклама е да се инвестира в продуктово позициониране, а в последствие се отрича всякаква връзка с това. Nice, a!

В годините на доброто старо книжно време щяхме да имаме максимум 20-30 автора и 15-20 периодични издания, сред които да отсеем онези, които максимално се доближават до темата ни. Може би щяхме да прехвърлим повечето от тях. Днес е просто невъзможно да прегледаме всичко, дори не си го и помисляме. Казват, че бъдещето е на т.нар. vortals, които облекчават потребителите на информация в потока от данни, факти, твърдения. Идва от vertical portals и илюстрира подхода на структуриране на информация.

В работата си на журналист, а по-късно и на ПР, осъзнах, че има два начина да дезинформираш – единият, като не предоставяш пълна информация (което понякога значи да не даваш никаква), а другият като предоставиш свръх информация – която потребителят няма време и не желае да прочете, анализира, обобщи. Ефектът обаче е идентичен – потребителят на информация в крайна сметка разчита на свои интерпретации, които понякога са си направо свободни съчинения.

Нека се замислим сега – колко са безусловните източници, на които се доверяваме? За себе си трудно бих посочила повече от пръстите на едната си ръка. Със сигурност, тук не включвам нито една (професионална) българска медия. Харесвам форумите, защото дават възможност за обективност – заради многото и различни, дори противоречиви мнения, но на тях обикновено им липсва експертно говорене. Блоговете – те пък са в някаква степен обречени на субективизъм (макар, че влиятелните блогове провокират реални дискусии и следователно – много повече гледни точки). Вярвам обаче на добрите професионалисти.

И понеже попитах Google за тази тема, ще използвам един от резултатите, който „разгадава” основните причини, поради които хората избират да се доверят или не на източника си:

Авторитетът на автора/източника и формалното му право да се изказва по дадена тема – има ли професионална подготовка и опит в областта, за която говори; цитира ли се от други аналогични източници или автори; има ли връзка с официални институции/организации в областта, за която пише и т.н.
Обективността на автора – тук най-силен принос имат уменията да убеждаваш
Стилът на писане
Актуалното съдържание

Ами, успех в печеленето на доверие! Важно е, защото без него „умните” ни брътвежи звучат като монолози на луд гений.

Не съм виждала обаче пътна дупка (като символ на реалните градски проблеми), ремонтирана със средства на някоя фирма. Същевременно, инфраструктурните проблеми в цялата страна (така най-общо искам да обознача проблема с пътищата, лиспата на тротоари, на пешеходни и вело- алеи, т.н.) са обект на внимание от страна на цялото общество. Какво по-логично от това просто да „яхнеш вълната” и да отговориш на една обществена потребност, което ще бъде забелязано, оценено и адмирирано.

За контра-сравнение, ще дам пример със стотиците външни реклами, които не вярвам да имат зашеметяващ ефект върху фирмения имидж, но за сметка на това фирмите с охота харчат хиляди левове. Логиката на днешното мислене обаче предполага преди да вземеш, да дадеш.

И понеже не виждам смисъл в самоцелната критика, идеята ми зад този пост беше да дам по-скоро пример за инициатива, която се доближава в известна степен до това, за което говоря. Фирмата, за която става въпрос, е ПОК – ДОВЕРИЕ. Очевидно на някой в компанията му е хрумнала добрата идея да се облагороди района около централата на компанията като се създадат прилични тротоари за пешеходци. По-хитрото обаче е било решението за това как фирмата да покаже своя принос към тази инициатива. А отговорът е прост. В центъра на тротоарните плочки е поставено в релефен вид фирменото лого – четерилистна детелина. Стилно и ненатрапчиво. Същевременно – не прилича на нищо познато. И затова прави впечатление.

Не смятам, че бизнесът е длъжник на обществото или държавата, но разпознавам в подобни инициативи възможност обществото да оцени значението на успешния бизнес за региона.

Първо, защото това си е чист политически конфликт (без реално обществено значение). Колкото и да ни се навира в очите драмата от съществуващата „война между институциите”. Та тя не е от вчера…

Второ, този конфликт има много морални измерения, а аз не бих давала публични оценки за чуждия морал.

Днес обаче внимателно изчетох прословутата стенограма (добре, че са петъците) от срещата Дянков-Първанов. И това стана повод за този пост. А в него иде реч за изкуството да доминираш публичното говорене.

Какво ни показа развитието на конфликта от последната седмица? Показа липса на опитност в политическото говорене на Дянков и значително превъзходство на Първанов в това отношение. Вероятно всеки изкушен от политиката в България е забелязал, че когато става въпрос за словесна война в публичното пространство (да разбираме медийното), е много важна бързината на реакция и умението пръв да дефинираш моралните измерения на конфликта. Тази страна, която успее да зададе измеренията на конфликта, да „раздаде” ролите на добрия и лошия герой, да вмени моралната вина, да заяви ясно и отчетливо своята „справедлива” позиция, е наполовина победител. Както виждате, до тук господин президентът се справи отлично. Стенограмата от срещата беше онзи режисиран сценарий, в който Първанов пое публично ролята на справедливия, открит, търсещ иситната герой. Е, Дянков не се справи със своята част от играта.

Разбира се, пълната победа в тази битка зависи от умението на ответната страна в конфликта да отговори адекватно и достатъчно бързо. Ако тя се провали – както се случи с финансовия министър, победата (дори и да е Пирова) има само едно лице.
А популизмът е най-важното оръжие в тази словесна война. И Първанов го използва успешно (вж. края на срещата Първанов-Дянков).

И понеже не искам да се разпростирам, само за финал ще припомня един не чак толкова отдавнашен гаф на самия президент. Може би късата ни памет за публичните изяви на президента пропуска онова изказване, в което Георги Първанов (много по-категорично от Дянков) обиди цялата професионална ПР общност, като заяви че това са хората, които перат партийни пари. За съжаление, още не сме чули извинението на президента към хилядите специалисти, работещи в сферата на комуникациите. Е, никой не е съвършен… важно е да владееш умението да „дефинираш конфликта”.

А иначе поводът за този кратък размисъл е новината, че белгийците са пуснали 3D вестник. Voila!