Както осъзнах с течение на времето – след книгите, статиите, блоговете, които прелиствах и четох – важно е да имаш реалистични очаквания от този съвместен път на обучение. Всъщност, аз щях да се уча да бъда не само родител, но и учител, а детето ми – да опознае една различна култура. Ползите от едно такова пътуване надхвърлят чисто езиковите цели. Ще споделя само няколко, например това, че в тези истински зимни дни, в които повечето време прекарваме вкъщи, и двете не скучаем. Тя се забавлява с моите скромни театрални умения, а аз на удоволствието да виждам нейния смях, да научавам нови стихчета и детски песни на испански, да проявявам въображение как по-въздействащо да стигна до нейното малко, развиващо се мозъче. И да споделя нещо, което открих случайно – уморените мозъчета спят по-добре.

Ето и последното ми вдъхновение. Вчера пристигна една от книжките, които поръчах през amazon.es – El mago de Oz (Магьосникът от Оз). Всяка майка на 8-9 месечно дете знае колко бързо то се разсейва, затова реших да допълня разказа си с парцалени кукли за пръсти. Отнема ми 10-15 мин да разкажа приказката в съкратен и опростен вариант, с много въпроси и възклицания. Самият текст на книжката е адаптиран за малки деца, с основни думички. Целта на това занимание е детето да свиква със звученето на думите и да ги чува в различен контекст, а не самото им научаване. Винаги, когато е възможно, е хубаво новите думи да се онагледяват и с реални предмети (например парцалени кукли ). Доказано е, че това допринася за по-бързото усвояване на думата от малкото дете.

Създадох тази нова категория в блога си, защото искам да поема по пътя на двуезичното обучение на своето дете. Не знам дали вие ползвате чужди езици. Ако “да”, представяте ли си живота и ежедневието си без тях? Лично аз бих се чувствала като осакатена (казвам го без колебание и без страх, че ще прозвучи претенциозно). Всъщност, знаете ли, че по-голямата част от света е билингвистична (повечето хора на Земята говорят повече от един език), което значи че е по-естествено да си двуезичен в днешно време отколкото ограничен до познанието на един език.

Това малко лирическо отклонение ми беше нужно не за друго, а защото като родител от сравнително скоро, се замислих какво освен любовта си мога да дам на детето си. Даваме ли си сметка, че живеем в свят, в който пространствата се скъсяват с всяко технологично откритие, усещането за териториална принадлежност отдавна е размито от глобалните медии и изобщо, умението да оцеляваш в една мултиезична среда ще бъде a must. Все по-често хората ще говорят едновременно смесица от няколко езика без това да ги притеснява, защото срещу тях ще стоят други себеподобни би- или дори мултилингвистични умове.

Ето тези нахвърляни размисли ме накараха да потърся повече информация относно обучението на детето от най-ранна възраст на чужд език, и дори повече от един чужд език. Според съвременни изследвания умът на бебето може да усвоява до 7 различни езика. И, да – “никога не е прекалено рано да започнеш да говориш на бебето си на друг език” (казва моя приятелка). И тук искам да разсея един мит – не е нужно да бъдеш абсолютно перфектен в избрания чужд език, но трябва да си напълно убеден, че изучаването му от най-ранна възраст е твоят избор за малкото ти човече.

И на финала на този съвсем въвеждащ пост искам да кажа защо започвам да водя дневник на моите билингвистични занимания с бебето. Езикът, който избрах за начало е език, който аз обичам – испанският. Много ще се радвам ако намеря съмишленици и други хора, които правят това вкъщи. Интересно е, че в други държави подобни общности не просто съществуват, но и са устойчиви и изграждат нов един модел на родителстване. Наричат тези занимания с детето homeschooling и някак придават на цялото това занимание нужната доза респект. Защото има ли нещо друго така ценно като това да дадеш на детето си умението да “се разбира” със света и да се радва на неговото културно разнообразие?

И понеже този блог беше и остава място, в което размишлявам над различни аспекти на комуникацията, мисля че няма да натежи и тази нова тема. Bon voyage!

Постът е подготвен за Apeiron Communication Blog

Повод за този пост е една дискусия, която се проведе в Центъра за култура и дебат „Червената къща”. Темата на дискусията беше: „Свободата на мисълта, съвестта и медиите”.

Бесар Ликмета – млад, разследващ журналист от Албания – беше участникът, който повдигна една от любопитните теми на събитието, но някак тя остана без продължение в последвалата кратка дискусия. А място за такова продължение имаше. Затова ще развием и допълним неговата теза тук – на Apeiron Blog.

Г-н Ликмета, който е редактор за Албания на Balkan Investigative Reporting Network, повдигна един изключително интересен въпрос:

“Журналистика ли е съдържанието на добилия изключителна популярност сайт Wikileaks?”

В интернет и медийното пространство се появиха много мнения, че това е истинската журналистика днес; че подобни сайтове са източниците, които имат потенциала да изместят остарелите журналистически модели на работа; че икономически и политически зависимите медии губят влиянието си върху обществото.

Отговорът на Ликмета обаче, изненадващо, беше: „Не, Wikileaks не е журналистика.”
Wikilekas публикува документи, които до този момент са били тайна за общественото мнение, но не прави нищо повече от това, беше основният му аргумент. Казано с други думи, журналистът е този, който превръща тайните на властта в истории. Той интерпретира тази огромна база информация, търси други гледни точки, в крайна сметка – поставя тази информация в даден социален контекст, който държи сметка за обществения интерес. Редакторите на Wikileaks не правят това. Разбира се, това не омаловажава стойността на техните усилия, но превръща морето от информация, публикувано през последните години, в информационна бомба с невероятен заряд. Същевременно, Wikileaks даде добър пример за това как подобна информация трябва да бъде използвана, защото стотиците хиляди страници секретни данни преминаха през „проверката” на влиятелни издания като американския The New York Times и британския  Guardian.

Като българи не можем да пропуснем един друг въпрос – възможно ли е съществуването на Wikileaks на Балканите?

Формално – да. Всъщност, такова издание вече се появи и негови създатели очевидно са българи. Не стана ясно кой точно стои зад този сайт, но първите му разкрития вече са факт. Дали трябва да ни радва появата на подобна „свободна медия”? Да, това би бил радостен факт, ако и медийната демокрация у нас беше стабилна и функционираща.

В общество, в което жълтата преса, а не сериозните издания, е тази, от която тръгват големите политически и обществени скандали; в което собственици на влиятелни медии са бивши сътрудници на ДС; в което икономическата и политическата власт имат непосредствено влияние върху редакционната политика; в което журналистическите разследвания водят не до обществено признание, а до физическа саморазправа и заплахи; в което няма стабилни институции, които да пазят гражданските права и единственото предложение на полицията е да назначи охрана до всеки разследващ журналист (!)… в такова общество аналогът на Wikileaks е изначално компрометиран.

Ако влезем в ролята на пророци – нищо добро не очаква сайтът BalkanLeaks. Всяка негова публикация ще бъде изначално обгърната в сянката на политическа конспирация. Всяко негово разкритие ще бъде заклеймено с лекота като „изтичане на данни”, които обслужват „нечии” нездрави интереси, а медиите, които решат да се позоват на тази информация, ще бъдат обвинени в участие в „дирижиран сценарий”.
Тази медийна среда доведе българското общество до ситуация на апатия и пасивност. А те не пораждат обществена подкрепа за онези малко журналисти, които все още вярват в това, че ролята на медиите е да защитават обществения интерес.

От къде обаче черпя увереност, за да кажа това? Като част от организацията на Дни на креативността в София, имах възможност да присъствам на почти всички лекции на Анди Грийн – човек, който се занимава с изследване на креативността вече няколко години. Анди говори за креативността като качество, което всеки от нас притежава и за различни техники за развитие на личната ни креативност.

Не знам защо аз си харесах онова “прозрение”, което е свързано по-скоро с бариерите пред креативността.

Да, песимизмът не пречи на креативността. Анди Грийн даде много интересно сравнение в полза на това.

Ако погледнем на креативния процес като на състезание от Формула 1, то песимизмът е еквивалент на влизането на колите в бокса. Никой състезател не може да спечели надбягването ако прекара твърде дълго време там. Въпреки това, в тези няколко кратки миути колата се подготвя, за да продължи състезанието. Не можеш да игнорираш обективните трудности и пречки, с които те сблъсква реалността. И все пак не трябва да ги превръщаш в непреодолимо препятствие.

Хубава метафора. А и някак реабилитира песимизма като нужната доза здрав разум във всяко наше начинание.

Днес покрай един професионален случай, свързан с пускането на SMPR до група български блогъри, си дадох сметка за две тенденции.

Първата е осъзнаването на българските блогъри като гилдия със специфичен статут и макар и да звучи преувеличено – известна степен на власт. Да, блогърите имат влияние. Какво и до колко предстои да видим, но все пак го имат. От тук обаче започват въпросите. А основният е – как тези хора са готови да упражняват своето влияние. Днес се натъкнах вече на реплики от сорта на “ако искате реклама, кажете какво давате”. Странно, но като човек с журналистическо минало вече съм чувала този въпрос. Помните ли репликата: Нахранете журналистите. Аз я помня и винаги за мен е имала обиден привкус. Но тя беше по адрес на хората, които се титуловат гордо с името “четвъртата власт”. Влиянието има морални измерения. Е, питам тогава, ако петата власт са блогърите, това ли ще бъде цената за тяхното “благоразположение”?

И втората тенденция е свързана с дилемата “съдържание” срещу “лични контакти”. Това беше вторият повод да усетя известно притеснение. Някои от блогърите са убедени, че най-добрата комуникация между ПР специалисти и блогъри е положена именно върху основата на добрите лични взаимоотношения. Тези хора говорят също за дълг пред своите читатели. Не искам отново да използвам аналогията с медиите, но повярвайте, именно системата на “личните контакти” между ПРи и журналисти е била източник на много нечистоплътни материали из медиите.

Аз защитавам разбирането, че не личните контакти, а съдържанието трябва да стоят в основата на добрия пост. Разбира се, блогърите сами решават с какво да пълнят страниците на своите сайтове. Но ако имат поне малко претенции за отговорност пред тези, които ги четат вярвам, ще признаят, че съдържанието, а не приятелските връзки с ПР хората са водещи. Не ми се иска да ставам прекалено негативна, но съдържанието е това, което липсва на много български блогъри и медии. Защото под съдържание аз разбирам оригинален, авторски текст, а не преводна публикация от три-четири чужди източника.

Ами това е. Малко емоционално, но искрено и лично. Ако все пак някой стигне до този пост, ще се радвам да чуя и друго мнение.

Покрай едно събитие, което организирах тази седмица, имах възможност да се срещна с режисьора Димитър Митовски (“Мисия Лондон“). Една негова реплика провокира този пост. Не ми се искаше да я забравя. Тази реплика е едно от онези на пръв поглед практични, простички и очевдини неща, в които обаче се крие заряд. Заряд, от който може да тръгне лична промяна. Няма да мога да го кажа с думите на режисьора, но смисълът беше горе-долу следния:

Не трябва да подценяваме това, което не харесваме. Дори в най-слабия филм има нещо, което си струва да вземеш. Трябва да се научим да крадем. Аз крада от всякъде.

Веднага се сетих за Пикасо и огромните билбордове из София с неговия цитат: “Добрият творец копира. Гениалният – краде.”

Това, което обаче ме провокира, не беше идеята за кражбата, а за великодушието. Великодушието към всичко онова, което намираме за не дотам красиво, не дотам достойно, не дотам добро. Обикновено го усмиваме и игнорираме. Даже повеждаме война, за да защитим вярата в своето превъзходство.

А всъщност точно там, в този “лош филм” в най-опростен вид можем да открием неща, които поради хиляди условности не виждаме в своя “добър филм”. Ако имаме очи да ги видим.

Да живееш е като да искаш да танцуваш в течаща река. Даваш си сметка, че трябва да плуваш, да не спираш, защото течението е силно и те отнася. Трябва да плуваш, а ти се иска да танцуваш, да се движиш така, както някакъв вътрешен импулс ти подсказва.

А ето и етичните измерения на това усещане:

Място за оптимизъм: Да, дори най-бързите реки имат вир.
Място за песимизъм: Не, дори и да се оставиш на течението реката може да те отведе на място, което си струва да видиш.
Право на избор: Да, можеш да измислиш нов стил на плуване.
Вяра: Че можеш да преодолееш течението.
Надежда: Че ще танцуваш един ден за себе си.

Simple as that.

Връзката е в станалото модерно напоследък “продуктово позициониране” (вж. Биг Брадър Фемили). Който е гледал вече филма, няма как да е пропуснал един детайл – първо, че цигарите на екрана са само King’s и Mеrilyn, и второ – ракията е Пещерска. А зад трите продукта стои една фирма – Винпром Пещера. И сега… къде е връзката на “Мисия Лондон” с цитирания чалга клип? Връзката е в начина, по който фирмата-производител на цигарите е избрала да заобиколи стриктните изисквания спрямо рекламирането на тютюневи изделия и е влязла в масово гледаем продукт. По принцип, това е практика и в Hollywood. Спомнете си например “Матрицата” и филмите за Джеймс Бонд, където Nokia, Sony Ericsson, Samsung, Ford, Omega и други не пропускат да участват.

Ще припомня също, че визуалното участие на цигарите в музикалния чалга клип беше част от кампанията за налагането на двете цигарени марки след пускането им на пазара. Тази рекламна стратегия включваше и спорна медийна кампания, която използваше лица от местния “светски елит” – поп-фолк изпълнители, режисьори (Андрей Слабаков) и други за популяризиране на двете марки. “Посланиците” на марката се появяваха в различни медии – национални и регионални, като в свои интервюта изказваха личните си предпочитания и емоционалното си отношение към продукта.

Тук идва, обаче, второто ниво на прилика, а то е, че и тогава и сега маркетинг отделът на цигарената фабрика отрича да има нещо общо с това “продуктово позициониране” (вж. в-к Капитал).

Според продуцента и режисьор на продукцията Димитър Митовски обаче във филма няма “продуктово позициониране” (от английското “product placement”). Тоест не са продавани “кадри” на компаниите, решили да подкрепят филма като спонсори. “Съдържанието на филма изискваше да имаме най-популярните български марки в duty free shop-а в посолството. За целта проучихме пазара”. Така Митовски обяснява подбора на брандовете, които присъстват във филма. От компаниите пък не дават данни с колко пари са подкрепили “Мисия Лондон”. Този маркетингов инструмент със сигурност ще влезе в следващия проект на Митовски, добавя продуцентът. (в-к “Капитал”)

Явно новата успешна стратегия за реклама е да се инвестира в продуктово позициониране, а в последствие се отрича всякаква връзка с това. Nice, a!

В годините на доброто старо книжно време щяхме да имаме максимум 20-30 автора и 15-20 периодични издания, сред които да отсеем онези, които максимално се доближават до темата ни. Може би щяхме да прехвърлим повечето от тях. Днес е просто невъзможно да прегледаме всичко, дори не си го и помисляме. Казват, че бъдещето е на т.нар. vortals, които облекчават потребителите на информация в потока от данни, факти, твърдения. Идва от vertical portals и илюстрира подхода на структуриране на информация.

В работата си на журналист, а по-късно и на ПР, осъзнах, че има два начина да дезинформираш – единият, като не предоставяш пълна информация (което понякога значи да не даваш никаква), а другият като предоставиш свръх информация – която потребителят няма време и не желае да прочете, анализира, обобщи. Ефектът обаче е идентичен – потребителят на информация в крайна сметка разчита на свои интерпретации, които понякога са си направо свободни съчинения.

Нека се замислим сега – колко са безусловните източници, на които се доверяваме? За себе си трудно бих посочила повече от пръстите на едната си ръка. Със сигурност, тук не включвам нито една (професионална) българска медия. Харесвам форумите, защото дават възможност за обективност – заради многото и различни, дори противоречиви мнения, но на тях обикновено им липсва експертно говорене. Блоговете – те пък са в някаква степен обречени на субективизъм (макар, че влиятелните блогове провокират реални дискусии и следователно – много повече гледни точки). Вярвам обаче на добрите професионалисти.

И понеже попитах Google за тази тема, ще използвам един от резултатите, който „разгадава” основните причини, поради които хората избират да се доверят или не на източника си:

Авторитетът на автора/източника и формалното му право да се изказва по дадена тема – има ли професионална подготовка и опит в областта, за която говори; цитира ли се от други аналогични източници или автори; има ли връзка с официални институции/организации в областта, за която пише и т.н.
Обективността на автора – тук най-силен принос имат уменията да убеждаваш
Стилът на писане
Актуалното съдържание

Ами, успех в печеленето на доверие! Важно е, защото без него „умните” ни брътвежи звучат като монолози на луд гений.

Не съм виждала обаче пътна дупка (като символ на реалните градски проблеми), ремонтирана със средства на някоя фирма. Същевременно, инфраструктурните проблеми в цялата страна (така най-общо искам да обознача проблема с пътищата, лиспата на тротоари, на пешеходни и вело- алеи, т.н.) са обект на внимание от страна на цялото общество. Какво по-логично от това просто да „яхнеш вълната” и да отговориш на една обществена потребност, което ще бъде забелязано, оценено и адмирирано.

За контра-сравнение, ще дам пример със стотиците външни реклами, които не вярвам да имат зашеметяващ ефект върху фирмения имидж, но за сметка на това фирмите с охота харчат хиляди левове. Логиката на днешното мислене обаче предполага преди да вземеш, да дадеш.

И понеже не виждам смисъл в самоцелната критика, идеята ми зад този пост беше да дам по-скоро пример за инициатива, която се доближава в известна степен до това, за което говоря. Фирмата, за която става въпрос, е ПОК – ДОВЕРИЕ. Очевидно на някой в компанията му е хрумнала добрата идея да се облагороди района около централата на компанията като се създадат прилични тротоари за пешеходци. По-хитрото обаче е било решението за това как фирмата да покаже своя принос към тази инициатива. А отговорът е прост. В центъра на тротоарните плочки е поставено в релефен вид фирменото лого – четерилистна детелина. Стилно и ненатрапчиво. Същевременно – не прилича на нищо познато. И затова прави впечатление.

Не смятам, че бизнесът е длъжник на обществото или държавата, но разпознавам в подобни инициативи възможност обществото да оцени значението на успешния бизнес за региона.

Първо, защото това си е чист политически конфликт (без реално обществено значение). Колкото и да ни се навира в очите драмата от съществуващата „война между институциите”. Та тя не е от вчера…

Второ, този конфликт има много морални измерения, а аз не бих давала публични оценки за чуждия морал.

Днес обаче внимателно изчетох прословутата стенограма (добре, че са петъците) от срещата Дянков-Първанов. И това стана повод за този пост. А в него иде реч за изкуството да доминираш публичното говорене.

Какво ни показа развитието на конфликта от последната седмица? Показа липса на опитност в политическото говорене на Дянков и значително превъзходство на Първанов в това отношение. Вероятно всеки изкушен от политиката в България е забелязал, че когато става въпрос за словесна война в публичното пространство (да разбираме медийното), е много важна бързината на реакция и умението пръв да дефинираш моралните измерения на конфликта. Тази страна, която успее да зададе измеренията на конфликта, да „раздаде” ролите на добрия и лошия герой, да вмени моралната вина, да заяви ясно и отчетливо своята „справедлива” позиция, е наполовина победител. Както виждате, до тук господин президентът се справи отлично. Стенограмата от срещата беше онзи режисиран сценарий, в който Първанов пое публично ролята на справедливия, открит, търсещ иситната герой. Е, Дянков не се справи със своята част от играта.

Разбира се, пълната победа в тази битка зависи от умението на ответната страна в конфликта да отговори адекватно и достатъчно бързо. Ако тя се провали – както се случи с финансовия министър, победата (дори и да е Пирова) има само едно лице.
А популизмът е най-важното оръжие в тази словесна война. И Първанов го използва успешно (вж. края на срещата Първанов-Дянков).

И понеже не искам да се разпростирам, само за финал ще припомня един не чак толкова отдавнашен гаф на самия президент. Може би късата ни памет за публичните изяви на президента пропуска онова изказване, в което Георги Първанов (много по-категорично от Дянков) обиди цялата професионална ПР общност, като заяви че това са хората, които перат партийни пари. За съжаление, още не сме чули извинението на президента към хилядите специалисти, работещи в сферата на комуникациите. Е, никой не е съвършен… важно е да владееш умението да „дефинираш конфликта”.

А иначе поводът за този кратък размисъл е новината, че белгийците са пуснали 3D вестник. Voila!

Знам, че това предизвиква усмивка, отключва националната самоирония и други такива. Аз, обаче, съвсем сериозно смятам, че чушкопекът не е просто проява на българското чувство за хумор. Сериозно, моето мнение е, че чушкопекът е едно от безспорните достижения на българския маркетинг. Оставям на страна факта, че е уникален, т.е. няма начин да се е появил у нас в резултат на технологичен шпионаж.
Освен това е разработен в една тотално не-пазарно ориентирана среда.

За да защитя сериозността си, ще кажа само, че миналата есен реших да се сдобия и аз с чушкопек като всяко „младо домакинство”. София вече беше замирисала на печени чушки и моето сантиментално сърце просто не устоя на изкушението. И знаете ли – оказа се, че за първи път от много години късметът ми проработи – беше останал само един чушкопек. И точно него отнесох аз в нас. Тоест, поуката от тази история е, че дори и днес – повече от 20 години след началото на прехода (кога ли ще обявим смъртта на това клише?!), този уред продължава да се търси активно. Скоро след това моя позната го поиска назаем, завъртя се една сладка приказка за ароматни печени чушки, уютни вечери. Ефектът „от уста на уста” работеше безотказно. Няма да ви разказвам за задоволството от първата изпечена партида чушки (или както и да се казва).

И сега ще дам най-силния си аргумент. Чушкопекът се появява в отговор на реално пазарно търсене. Масовото заселване на модерните соц-градове лишава българина от възможността да приготвя част от любимите си традиционни ястия. Ще спомена някои от тях – лютеничка, миш-маш, салата от печени чушки с оцет и чесън, т.н. Помните ли колко нощна енергия се навърташе наесен, какви странни приспособления се появяваха в баните, за да се приготви любимата зимнина, какви топли междусъседски отношения процъфтяваха? Е, с печените чушки нещата бяха много по-културни и лесни, именно заради този иновативен продукт – чушкопекът, който улови нуждите и успешно отговори на търсенето на пазара.

Замислете се, чушкопекът е културният аналог на хамбургера, отзвук на уникалния американски стил на живот, забързано ежедневие, динамичен делник.

Лично аз имам идеи за подобряване на някои функционалности на това българско изобретение, но искрено вярвам в това, че то е достойно проявление на маркетинговия ни гений. Така че заради професионална обремененост, аз го определям като събитието на 20 век. Или поне маркетинговото събитие на 20 век.

Кичът в изкуството

Кич е термин от немски или идиш произход, означаващ “боклук”, използван, за да означи изкуство, считано за упадъчен вариант на даден стил. В по-широк смисъл думата се употребява по адрес на всяко претенциозно произведение на изкуството, което представлява проява на лош вкус или е масово фабрикуван банален и груб комерсиален продукт, подражаващ на елитарния оригинален стил. В този смисъл кич може да се нарече и всяко поведение, израз и пр., което претендира да има нещо общо с изкуството или дори високата сфера на културния живот, но всъщност е само поза и просто имитира формата и функцията на автентичното, без да има неговото съдържание и качество. Wikipedia

Да четеш една стойностна книга на „стари години” е като да караш късна шарка – симптомите и страничните ефекти са много по-силни. Така си обяснявам защо след „Непосилната лекота на битието” все още се връщам към моменти от тази книга. А конкретният повод този път е кичът.

За Кундера кичът е естетическият провал на комунизма, а неговата поразяваща сила се дължи на добре вкоренените в човешкото съзнание архетипи – усмихнатите детски лица, първата любов, носталгията по далечната родина, т.н. Кичът възпроизвежда тези чувства и чрез тях се домогва до масовото съзнание.

Там – в комунизма, ли остана кичът, обаче? Не мисля. Загледайте се днес в музиката, модата, безумните ТВ сериали, предавания, кино… Разбира се! Политиката. Всяка политическа кампания е изтъкана от фалшиви символи на човешка емоция. Да не забравяме и рекламата, където кичът просто избуява. Кичът е опит да подмени истинската стойност на човешката емоция с цена. Казано иначе – кичът е претенция (разбира се, не всяка претенция е кич). По-лошото обаче е, че кичът не е просто повърхностна амбиция, а покана да участваш в неговата безвкусна игра. А това, което можем да противопоставим на кича не е софистицираното светоусещане, а искреността. Дълбокото човешко чувство, извиращо от по-висшите нива на нашето съзнание. Кичът се ражда на друго място – там където интелектуалното и моралното напрежение са най-слаби.

Но истинският герой на този пост е „човекът-кич”. Не можем да мислим, че кичът се репродуцира сам. Зад неговото съществуване стои нечий велик гений. Именно това е човекът-кич – този, който с лекота подменя реалната стойност на духа с евтини символи, които имат своята цена. В света на човека-кич съкровенното изчезва и на негово място с охота се появява неговата безвкусна, цветна, романтична метафора. Като образа на Мерилин Монро в снимките на Анди Уорхол (btw могат да се видят вече и в София). Човекът-кич е достатъчно умен или интуитивен, за да разпознае истинската стойност, но и достатъчно безскрупулен да я подмени с ниско качество дупликат и да я предъвква до момента, в който се насити на вкуса й. Човекът-кич е продуктивен и ненаситен и за това толкова силен в днешния свят.

Всъщност, малкото островче, спасено от кича все още остава онова изкуство, успяло да запази своята искреност и простота. Изкуството, преминало през моралния тест на нечия съвест.

Много скоро след това имах повод сама да си отговоря на този въпрос. Историята е кратка, ясна и недвусмислена. Не сте ли се питали как така в София през последната трудна година много ресторантчета не оцеляха, но затова пък можете ли да се сетите за фалирал китайски ресторант? В моя квартал са три, но и трите не дават признаци на фалит.

Сигурно сте чували и популярния израз, че за успеха на един хотел има три важни неща: Разположение, Разположение и, разбира се, Разположение.

А сега, кое е общото между всички тези нахвърляни мисли? Общото е в методиката (ако може да се нарече така изобщо), която китайците използват, за да изберат мястото на своите ресторанти. Поставят един китаец на улицата, която е избраното място за заведение и в продължение на две седмици той внимателно бори минаващите от там хора. Ако всеки ден от там са минали повече от 2500 души, значи локацията е добра. Маркетинг Made in China – евтино, просто, но пък върши работа.