Майчини неволи

Posted on November 28th, 2015 at 11:45 am by

0


Моят дом не е моята крепост. Той е крепостта, която изграждам за моето дете. Но не и моята. Моята крепост, истинското ми убежище е навън – там, където печеля пари, за да си осигуря независимостта, от която модерната жена се нуждае; там където водя битките си, за да докажа на света, че нещата могат да се случват и “по моя начин”; там, където душата ми търси своето безсмъртие в следите на градската памет. Там  пренесох моята крепост, защото повярвах, че сигурността ми минава през силата ми. Там се чувствам наистина уверена. Направих това в името на дома си. А може би малко и заради самата мен. В устрема си да предложа сигурност, отнех от моя дом себе си. А от себе си отнех своя дом или онова приятно усещане за мир и уют, което носеха моята майка и баба само с присъствието си.

Преди много време пораснах. И домът отдавна ми отесня. Светът навън беше по-примамлива арена за номадския ми дух. Но детето ми… днес то се нуждае от своя дом и неговия спокоен ритъм, за да расте силно и уверено. Домът е познатото ъгълче от необятната вселена, където е закодиран смисълът. В семейните ритуали и в семейната памет се пази мъдростта на дълга върволица предшественици. Всеки един обред или домашен празник изпълва детската душа с мистиката на посвещаването в зрялост. Не само физическа, а много повече духовна. Така расте малката душа… навлизайки от тайнство в тайнство, пречупвайки символите на традицията в интуитивно знание.

Това май отнемам от детето си – увереността, произтичаща от вековната мъдрост на предшествениците му. Тук моят победоносен съвременен дух се препъна. Моята женска роля на пазител на традицията няма кой да поеме днес. Аз дори не помня традициите, защото услужливо освободих място за по-практични познания.

Аз съм модерна жена. Подплатила съм ролята си на майка със съвременните теории за привързано родителство,  отглеждам детето си в ценностите на либералното общество. Изградих за него модерен дом с всички технологични придобивки. Намерих добра училищна среда и организирах всестранното му развитие като личност. Но все пак не успях да приглуша гласа на съвестта си, който ме подсеща, че делегирах твърде голяма отговорност за порастването на детето си на големия свят около него. Лиших го от микросвета, от който  в момента то се нуждае най-много и който ще му дава сигурност цял живот. Защото ще призная… дори при всичкото натрупано знание, в моменти, в които съм истински тъжна, разговарям на ум с моята баба.

Сподели:
Edno23 Favit Svejo Twitter Facebook Google Buzz Delicious Google Bookmarks Digg