Човекът-кич: Да бъдеш или да имитираш?

Posted on February 6th, 2010 at 1:34 pm by

0


Кичът в изкуството

Кичът в изкуството

Кич е термин от немски или идиш произход, означаващ “боклук”, използван, за да означи изкуство, считано за упадъчен вариант на даден стил. В по-широк смисъл думата се употребява по адрес на всяко претенциозно произведение на изкуството, което представлява проява на лош вкус или е масово фабрикуван банален и груб комерсиален продукт, подражаващ на елитарния оригинален стил. В този смисъл кич може да се нарече и всяко поведение, израз и пр., което претендира да има нещо общо с изкуството или дори високата сфера на културния живот, но всъщност е само поза и просто имитира формата и функцията на автентичното, без да има неговото съдържание и качество. Wikipedia

Да четеш една стойностна книга на „стари години” е като да караш късна шарка – симптомите и страничните ефекти са много по-силни. Така си обяснявам защо след „Непосилната лекота на битието” все още се връщам към моменти от тази книга. А конкретният повод този път е кичът.

За Кундера кичът е естетическият провал на комунизма, а неговата поразяваща сила се дължи на добре вкоренените в човешкото съзнание архетипи – усмихнатите детски лица, първата любов, носталгията по далечната родина, т.н. Кичът възпроизвежда тези чувства и чрез тях се домогва до масовото съзнание.

Там – в комунизма, ли остана кичът, обаче? Не мисля. Загледайте се днес в музиката, модата, безумните ТВ сериали, предавания, кино… Разбира се! Политиката. Всяка политическа кампания е изтъкана от фалшиви символи на човешка емоция. Да не забравяме и рекламата, където кичът просто избуява. Кичът е опит да подмени истинската стойност на човешката емоция с цена. Казано иначе – кичът е претенция (разбира се, не всяка претенция е кич). По-лошото обаче е, че кичът не е просто повърхностна амбиция, а покана да участваш в неговата безвкусна игра. А това, което можем да противопоставим на кича не е софистицираното светоусещане, а искреността. Дълбокото човешко чувство, извиращо от по-висшите нива на нашето съзнание. Кичът се ражда на друго място – там където интелектуалното и моралното напрежение са най-слаби.

Но истинският герой на този пост е „човекът-кич”. Не можем да мислим, че кичът се репродуцира сам. Зад неговото съществуване стои нечий велик гений. Именно това е човекът-кич – този, който с лекота подменя реалната стойност на духа с евтини символи, които имат своята цена. В света на човека-кич съкровенното изчезва и на негово място с охота се появява неговата безвкусна, цветна, романтична метафора. Като образа на Мерилин Монро в снимките на Анди Уорхол (btw могат да се видят вече и в София). Човекът-кич е достатъчно умен или интуитивен, за да разпознае истинската стойност, но и достатъчно безскрупулен да я подмени с ниско качество дупликат и да я предъвква до момента, в който се насити на вкуса й. Човекът-кич е продуктивен и ненаситен и за това толкова силен в днешния свят.

Всъщност, малкото островче, спасено от кича все още остава онова изкуство, успяло да запази своята искреност и простота. Изкуството, преминало през моралния тест на нечия съвест.

Сподели:
Edno23 Favit Svejo Twitter Facebook Google Buzz Delicious Google Bookmarks Digg