Още е рано за коледни пожелания. Обаче коледната атмосфера вече се носи наоколо. Светна и елхата в София.

Темата, която започвам (и се надявам да продължа до Коледа) не е пряко свързана с комуникациите (какъвто беше първоначалният замисъл на този блог). И все пак… в нейния фокус ще бъде усмивката, а съгласете се, и тя е форма на комуникация. При това – приятна комуникация.

Този нов „проект” има за цел да запечата (все пак съм любител фотограф) усмивките ми в периода до Коледа. Защо? Не знам. Може би, защото Коледа е „обречена” да бъде „весела”. И така…

Поводите да се усмихна (ама истински) днес: момента, в който купих сутрешното си кафе. Усмихнах се щом осъзнах, че съм излязла от Costa Café, след като бях платила напитката, дори бях взела печатче върху картончето за лоялен клиент, но не бях получила чашата с късо кафе и малко студено мляко. Връщането ми предизвика и чужди усмивки.

Разговор с таксиметров шофьор, който ми каза, че от „раздялата му” с мен ще боли. Смях се искрено. Не попитах този „тъжен герой” как се казва.

Преподавателят ми по Мениджмънт, който предложи ако следващия четвъртък нямаме нищо по-добро за правене, да наминем към факултета за лекция.

Неволна грешка на езика, с която казах на стара позната, че ще се радвам „да се виждаме по-рядко” (разбира се, имах предвид по-често).

Много или малко?! Всъщност, усмивките не се мерят в количествени единици, нали?

Сподели: